Конякът – тръпка за успелите

Всяка напитка има своя роля, декор и време от деня, в което се “изпълнява”. Виното се споделя с подбрана храна, компания и разговори. Уискито предполага усамотение, в което единственият звук е пропукването на леда в чашата. Аперитивът дава най-очаквания знак. Той слага чертата между работата и разпускането. С него приветстваме залеза на слънцето и започваме да правим планове за нощта. Но в самия край на всички тези “пиеси” на сцената се появява конякът. Той е със строго фиксирана позиция и акомпанимент: питието след вечерята. Той слага точката, равносметката и успокоението. Затова предполага дълбокомислени разговори, а не танци и интимни приключения, които вече са били извършени с шампанското. Конякът е мъжка напитка, преди всичко привилегия на улегналите и успелите. Нещо повече – той се свързва с тези, които си говорят повече за статуквото и състоянието, наследено от предците, отколкото за печалбата. И така господата се “оттеглят”, за да му посветят вниманието си. Настъпва времето на триадата – кафе, коняк и пура. Ако приемем, че първенец при тръпката от пушенето е пурата, то определено при алкохолните тръпки победител е конякът.

Родината на коняка е Франция, но откривателите му са холандците. През 17 век търговци от Холандия донасят френско вино у дома си за дестилация. Скоро открили, че виното от района Коняк дава много по-мек алкохол от всички останали. По този начин под външен натиск и търсене изгрява славата на коняка във Франция. За успеха му допринася всичко: лозовите насаждения, дървесните запаси и близостта до плавателни пътища. През следващия век съвсем естествено се появили и кръстниците: емигрант от Ирландия на име Ричард Хенеси основал това, което днес се е превърнало в голямата четворка на производителите на коняк. Жан Мартел бил вторият. Другите гиганти са Курвоазие и Реми Мартен. На тях се дължи репутацията на коняка като дестилата с толкова нюансиран букет и премерен баланс между сила, изтънченост и топлина. През 19 век бил толкова на мода, че често търсенето далеч надхвърляло предлагането. Но филоксерата по лозята от 1870 засяга както виното, така и коняка. Само за две десетилетия пазарът се напълва с фалшиви коняци от Италия и Германия. Въпреки че се прокарва закон, който да защити марката, индустрията започва да се съживява чак след Втората световна война.

Видът на дъбовото дърво, температурата и влажността на избата, произходът на гроздето, времето, прекарано в бурето – всички те са ключови за коняка така, както и за добрите вина. Затова казват, че добрият коняк увековечава душата на виното. При изпаряването си при съприкосновението си с дъба и въздуха градусът постепенно намалява и така началните 70 след половин век стават 40. След 40-50 години дъбовото дърво няма какво повече да даде. Това е моментът, в който конякът се прехвърля в големи стъклени съдове, известни като bonbonnes, или demijohns – всъщност бонбони или дамаджани. Складират ги в paradis, съкровищниците си, и оттук започва процесът на смесването, който се нарича също венчаване.

Старите коняци имат много по-силен характер и индивидуалност от младите и тяхното съчетаване е не само трудно, но и изключително отговорно изкуство: производителят гарантира, че вкусът на коняка, произведен от него днес, напълно ще съвпада с този отпреди 50 години. Производителите на коняк имат железни правила за дестилация, съхранение, смесване и отлежаване. Част от тази информация идва “закодирана” върху етикетите: Буквите V.S. (абревиатурата на Very Special) на етикета означава, че най-младият коняк от сместа е отлежал в бурето най-малко две години. V.S.O.P. (Very Superior Old Pale), или резерва, гарантира минимум четири години. ХО (Extra Old), или Napoléon, при което отлежаването е било най-малко седем години. Всички големи марки имат своите различни XO, подчинени колкото на маркетингово решение, толкова и на наследството и традицията. И при всички тях, можете да бъдете сигурни, годините на отлежаване далеч надхвърлят изисквания минимум. Сигурно единственият случай, в който старостта е предимство.